Време е да ви представим победителите в конкурса „4Gрадски“. Започваме с Антония Симова, която спечели една от наградите с разказа си „Пак в София <3″. Антония е на 19 години и е от София. Току-що е завършила училище и е в очакване на резултатите от приема в Софийския университет. Има амбицията да стане журналист и желанието да остане да живее в България.

Toni 15

Пише разкази и есета от почти две години, като по нейните думи в началото е подхождала много аматьорски.  Участва в конкурси, защото смята, че така надгражда нивото, на което се изразява. За конкурса „4Gрадски“ научава от социалните мрежи, малко преди крайния срок, а идеята за такъв тип градски разказ много й харесва. „Показах своя град в светлината, в която ми е най-любим“, казва Антония за идеята на своя разказ. Чете много както съвременна литература, така и доста класика. Любимите й автори са Франсис Скот Фитцджералд и Стефан Цвайг.

Сега ви оставяме да прочетете нейния разказ, посветен на София.

Пак в София <3

Пак в София <3 Този път срещите бяха на Сердика. Добре, че горе има пейки – колкото и да се стараех, винаги закъснявах. Усмихва се, когато ме вижда. Очите му са дълбоки, черни. Видели не много, но разбиращи. Усмивката му е искрена, независимо, че е чакал поне 30 минути отгоре. Понякога и час.

Обожавах слънцето над фонтана пред Народния или гледката от Витошка, но най-много обичах, когато изведнъж започваше да вали. Веднага събличаше якето си и ми го даваше.  Нито ми беше по мярка, още по-малко ми отиваше, но го чувствах сякаш е точно за мен. Именно затова винаги настоявах да се разхождаме, дори и гръмотевиците вече да присветкваха в небето. Разбира се, че той не можеше да излезе на глава с мен. Пускаше неговата си усмивка, помагаше ми да облека якето му и тръгвахме през трамвайните линии на Графа. Присветкваше, някъде наблизо изгърмяваше заедно с първитe капки, но независимо от всичко километърът разстояние от началото до края на Графа беше огласян от нашия смях. Бях на седмото небе, а мисля, че и той. Въпреки, че целите бяхме подгизнали. :)

Летните бури са кратки и ето ни след малко в Борисовата, където аз свалям якето, а той го облича на голо, изстисквайки междувременно тениската си. Купувахме си кутия сладолед и я споделяхме на някоя пейка или направо на поляната, ако вече е изсъхнало. Харесваше ми да лежа върху гърдите му и да гледам залеза, все едно  сме  само двамата в целия парк, а после  да се радваме на кокершпаньолите и уличните превъзходни, които ни пресичаха пътя обратно към метрото на Орлов мост.

Беше отвратително с колко голяма скорост се движеше метрото и как разстоянието между две станции се превръщаше само в един миг. Отвратителна беше и жената от високоговорителя, която постоянно ми напомняше, че трябва да слизам. Един от тези пъти се разделихме. Не помня точно защо, но повече просто не му се обадих, нито пък той на мен. Ако сега ме попитате, наистина не мога да ви кажа каква беше причината.

Важното е, че три години по-късно отново се поглеждаме на Сердика и четем в очите си желание, привързаност, грижа и много уют. За три години се разминавахме умълчани, после ядосани един на друг, сетне осъждащи. Градът ни беше тесен. Прегръщахме и целувахме други. И май разбрахме, че не е същото. Не е това, което искаме за себе си. И отново започнахме да споделяме кутия сладолед или бутилка сайдер в Градската градина, впечатления от последната прочетена книга, разходки по Графа или пейка в Борисовата и малко по малко забравихме нощите, в които съвестта ни се е обаждала, в които сме рисували десетки нови несбъднати пътища и същевременно сме се чудили защо нищо вече не може да ни развълнува отвътре както преди.

Малко по малко сред една слънчева, дъждовна, прашна, красива, тиха, шумна, наша София, ние отново се търсим из тълпата и когато се намерим, се хващаме за ръка, за да не се разминем отново. Леката промяна е, че сега той е започнал да закъснява и в момента аз съм тази, която го чака на Сердика. А какво мога да правя освен да мисля за него, докато дойде. И да го напиша. :)