Да, да, правилно прочетохте – фотография за незрящите. Това не е оксиморон! Незрящите хора също могат да правят снимки. За тях това е друг „прозорец“ към заобикалящия ги свят. И понякога тези снимки са толкова красиви, че и професионалистите-фотографи биха им се възхитили.

„Когато решиш да правиш снимка, трябва да се съсредоточиш върху определена точка. Това е ново, много специфично усещане за мен,“ разказва известният тенор Ивайло Донков. Той е незрящ по рождение и е един от първите у нас, завършили курс по фотография за незрящи.

ID_01-1

Ивайло Донков

Когато за първи път чува израза „фотография за незрящи“, Донков реагира както повечето хора – изненадва се и смята, че това „не е нещо за незрящите хора“. Казва, че отначало не е можел да си представи как подобно занимание може да му бъде полезно. „Не бях чувал за фотография за незрящи. Мислех си, че фотографията си е занаят за главното човешко сетиво – зрението. Затова не смятах, че може да ми е полезно. Изобщо не бях се интересувал“.

Днес обаче Донков си има свой фотоапарат и обича да снима. Най-много обича да прави портрети на хора.

Подобно на други незрящи, и той не може да види снимките си, ала радостта му идва от това как другите хора реагират на кадрите, които е създал. „Интересното при нас е, че никога не можеш да знаеш какво си заснел и как,“ споделя Донков. „Разбираш го по реакциите на другите хора. Откликът на околните и близките е интересното за мен, чрез техните реакции разбирам какво съм направил.“

Но как?!

„Когато чуят за фотография за незрящите, повечето хора веднага задават два въпроса. Първият е „как“, – разказва Алберто Стайков, професионален фотограф и инициатор на първите за България обучения за фотография за незрящи, които реализира чрез Фондация „Графия“. Живял е в САЩ, Колумбия, Израел и дузина други страни по света. В крайна сметка предпочел да се установи в България, но е дълбоко наскърбен от изолацията, в която попадат слепите хора у нас. Опитва се да пробуди в самите тях воля да живеят пълноценно – да излизат, да се срещат с приятели, да се запознават с нови хора, да посещават културни мероприятия и даже изложби. „Как снимат незрящите ли – много просто, като всички зрящи“, усмихва се Стайков. „Те се движат, общуват с други хора, впечатляват се от определени неща – а когато нещо ги впечатли, решават да го снимат. После избират кадъра си, натискат копчето и снимката е готова“.

AS_ID-1

Ивайло заедно с учителя си Алберто Стайков

Звучи лесно – и в общи линии е, ала с няколко подробности. Обичайно за да снимат даден обект, незрящите трябва първо да го докоснат и добият представа за него – или пък да го послушат. Тогава те оформят образа за него в представите си. На този етап вече могат да вдигнат камерата, да я насочат и да натиснат спусъка.

Първоначално незрящите, които снимат, имат „асистент“. Той наблюдава и на глас описва детайлите, които са важни за снимката – дали част от обекта не е извън кадър, дали фотоапаратът не е наклонен настрана. Засега, поради малкия брой на завършилите курса по фотография за незрящи, асистент се явява самият Алберто Стайков, който им е преподавател. С времето обаче слепите творци се научават да снимат и сами, без асистент. Ивайло Донков например вече е събрал увереност и прави собствени снимки без чужда помощ.

Ivaylo Donkov - graphya Foundation

Кадър на Ивайло Донков от изложбата „Портретът на живота“ с фотографии на незрящи, която бе показана в края на 2016 г. в София. Снимка: Ивайло Донков / Фондация „Графия“

Цифровите технологии значително улесняват процеса – с тях снимането е лесно, бързо, а резултатът може да се покаже и анализира веднага. Повечето цифрови фотоапарати имат система за автофокус, което значително помага на незрящите при снимането. Звуковите сигнали на дигиталните камери също облекчават подготовката на всеки кадър.

Отделно от това цифровите фотоапарати са и по-леки. „Цифровата технология прави снимането по-лесно, по-комфортно. Удобно ми е, защото тежестта не е голяма,“ казва Донков. „Освен да овладееш пространството, за да снимаш трябва да овладеш и тежестта. Затова предпочитам малкия апарат“.

А защо?

Повечето хора снимат, за да запечатат даден момент – и най-вече да „запомнят“ емоцията. Подобна е и нагласата на незрящите. За тях обаче това е и нов поглед към света. „Подобри се усещането ми за пространството. Като незрящ аз съм свикнал, чрез останалите сетива, да се старая да възприемам цялостната среда съвкупно – всичкото пространство наоколо. Но когато решиш да правиш снимка, ти трябва да се съсредоточиш само върху точно определена точка. Това е много специфично усещане. Развих го точно чрез снимането. Преди това съм разглеждал света много по-общо,“ разказва известният тенор.

Veronika Stoyanova - graphya Foundation

Природата и животните са това, което вдъхновява Вероника Стоянова да снима, водейки се от звуците на околната среда. Снимка: Вероника Стоянова / Фондация „Графия“

Наред с това личните усещания намират израз, който никога не са имали преди. „Обичам да снимам хора,“ казва певецът. „Особено хора, които са ми на сърце. В тези снимки най-много влагам старание!“. За да снима хората, той ги кара да му говорят. От речта добива представа къде и как са застанали, за да прецизира кадъра си.

Бидейки известен с гласа си, Донков споделя, че снимането е съвсем различен начин на общуване с околния свят. „Двете неща не могат да се сравняват. Музиката изразява вътрешната ми нагласа, а фотографията – това е за мен нов език, който уча сега“.

Не само хора могат да се озоват в обективите на незрящите творци. Архитектурата е обект на интерес за друг незрящ от курсистите. Едно от момичетата например обича да снима природа. „Чуе ли птица да пее някъде горе, тя вдига обектива и снима“, казва Алберто Стайков. Животните са любима тема за мнозина. Някои снимат котетата си. Тези, които имат кучета-водачи, също обичат да ги фотографират.

Още по темата: 5 причини да осиновиш куче водач

Завършилите курс по фотография за незрящи – наричана още сетивна фотография – са вече осмина, казва още Алберто Стайков. Досега е провеждал два такива курса и в момента подготвя трети. Започват доста хора, но не всички откриват снимането като начин за общуване със света, посочва фотографът. Доволен е, че около 40% от курсистите завършват обучението и продължават да снимат след това.

Pancho Karamansky - graphya Foundation

Тъй като е „мълчалива“ и необятна и за слуха, и за ръцете, архитектурата е трудна за снимане от незрящи. Някои от тях обаче намират вдъхновение именно в нея. Снимка: Панчо Карамански / Фондация „Графия“

Вдъхновението

Любопитството към света е може би най-силният двигател, който дава сили и желание на незрящите да снимат. „Досега ми се е случвало да снимам хора най-вече, но ето сега искам да снимам например какво има срещу моя блок. И аз самият с точност не зная какво е, любопитно ми е. Затова днес си нося фотоапарата,“ разказва певецът. Докато преглежда кадрите му, бившият му преподавател открива на камерата снимки на котето на Донков. „Не винаги става добра снимка,“ продължава младият талант. „Понякога става – а понякога не се получава. Зависи от концентрацията. Малко да си разсеян – не се получава“.

„Най-много се радвам, когато незрящите не се смущават от факта, че са незрящи, а напротив – гордеят се, че въпреки липсата си на зрение те могат да снимат,“ разказва Стайков. Когато вижда как набират смелост, е щастлив. Това го мотивира да прави и други неща, които традиционно у нас се смятат за немислими за слепите хора – например изложби на картини. За целта творбите се отпечатват със специално мастило върху специфична хартия, така че стават релефни. Това е още едно ново преживяване за слепите.

„В САЩ, в Англия се правят много неща за незрящите. А лично съм организирал цяла изложба на мексикански незрящи фотографи,“ казва Стайков. Мъчно му е, че в България слепите са изтикани в периферията на обществото и че най-вече те самите са приели за нормална тази изолация.

„Повечето незрящи снимат по същите причини, по които и ние – искат да коментират дадена случка, да споделят впечатление, да разкажат за събитие. Може да искат да документират нещо и после да чуят какво казват околните хора за това нещо“, казва фотографът.

Някои незрящи фотографи по света дори имат свои профили в Instagram. Сега Стайков насърчава и своите завършили курсисти да сторят същото – и да публикуват снимките си в социалната мрежа.